Жарава

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©ИВАНКА ДЕНЕВА. БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

РАЗКАЗИ

СКРИТА ОБИЧ

Крета баба Милица по нанагорнището, а краката я завалят, в гроба да я повлекат. В онзи буренливия, който рие с ръцете си, а след няколко дъждовни дни той избуява пак зелен, с коприва и бучиниш. Сама го копае, че в селото "тримца люде са остали" - тя, сватът Станой и дядо Драго Правият. Не малко хора измряха, по-младите се запиляха в града или в странство и къщите гледат тъжно сега с прашасали прозорци...
Сватът лежи в постеля, пребледнял като вощеница - не, като ланска дюля, сбърчена и изпита, че го тръшна онази болест - на жълтенявата гостенка, но и от мъка по своите, по синовете си. В Канада са те - секачи в гори тилилейски... Бяха му пратили снимка - "на кадро изтипосани", стоят до повален от електрическия трион бор-гигант: средният, Стремо, стъпил върху дънера с високи до коленете ботуши, се усмихва победоносно, а в краката му малкият, Кузо, под накривената ковбойска шапка гледа сякаш с невиждащи очи...
Кой знае защо на дядо Станой от тази вест му стана още по-празно, сякаш момчетата му съвсем се бяха залутали в тъмната гора и няма да намерят просека към виделината... Стиска старецът мижави клепачи и уж иска да мисли хубави работи за децата си, а все ги вижда залутани и далечни, сякаш душите им са затиснати от големите дървета, които погубват с триона катадневно...
А баба Милица сготви гозба, опече на връшник погачата и поема към Усоето. Там почиват в мир секуловци, но дали човек е намерил сетния си покой - кой да каже: над това място птиците кръжат тревожно, сякаш всяка носи по една душа в човката си, а над върхарите на елшаците се разнася нямо стенание, което поляга над долината...
Тази пролет осемдесетте подкара баба Милица и все се моли на Богородица сили да й даде да изрие ложето си. Няма кой да свърши тази работа вместо нея - лани се помина Немцул Гробарят, а младото попче сега три села обхожда и едва смогва божиите дела навреме да подреди. То в Секулово нито сватба, нито кръщене ще го повика, но есенес се бяха заредили опело след опело и докато бе жив Рахни клисарят, биеше клепалото скръбта на света да извести. След смъртта му и то сякаш осиротя и не съобщаваше на долината нито радостното очакване на празника, нито покрусата от нечия загуба. А и кой ли ще затъжи за хора, надникнали отдавна с едното си око в отвъдното...
В Секулово отдавна стана някак равно, само виделото забавяше мига на мрачевината и последните живи човеци чакаха вестта й без тръпка и с примирение. Само картичка от Канада хвърляше тримата в догадки и оживление: цъкаха недоверчиво пред Голямата вода/на Ниагара!/ - иначе други "честитки" от живота не чакаха отдавна.
Най-големият син на дядо Станой - Петруш, се бе споминал преди години в старчески дом в града и от него бе останал само изпратеният от директорката некролог, който старецът къташе на дъното на раклата, при войнишката си снимка и майсторското свидетелство. От безгласните сълзи жалейката бе пожълтяла, от бащините целувки по снимката на сина образът му се бе някак размил, но старецът все виждаше чедото си здрав дъбак, като в онези млади години, когато водеше като хала жетварите по полето...
След като го беше заварвала да гледа дълго и втренчено некролога, баба Милица го бе придумала да го окачи на вратата и той се вееше с излиняли от времето букви и изръфани ръбове:тъй било редно, да се знаело, че младият стопанин е заминал за други краища...
- Преди мене, и от дето няма връщане, Милице! - бе изстенал дядо Станой.
- Тъй, Станойко, ама що да сториш срещу божията подредба,свате! Едни ги прибира по-раншко - уж да се съпикясат и освестят от лошотията! Ама пак не мирясват, затуй сетне душите им стенат - и под кръстовете! А твоят Петруш си почива, Станоя, и те чака!
- По-добрите прибира, Милице, по-харните - да са около него, пък проклетите оставя по-дълго, да се мъчат! Ей, мене гледай, Милице, не се ли затрих коя година без мойта Керана!
Ами вий с Драгоя?!
Напоследък сватът почти не приказваше, хриповете раздираха хлътналите му гърди, а кърпата с кървавите петна криеше под дюшека - да не я вижда Милица, иначе крепка жена, която от това начеваше да плаче. Какво да я натъжава - едва крета тя, а за хляба на живите души се грижи: да го опече, градината да прекопае, някой корен да отгледа, с добра дума да ги ободри!
А сега и този гроб - сама жена ложето си да копае - каква по-лоша орисия от тази! Такава отплата ли дочака Милица, боже, да не мога да й помогна! В спечената глина все едно с нокти в скалите да риеш! Милице, Милице, мене не рачи да вземеш, на Драго душата почерни - да страни от хората и да ходи цял живот като прокажен! А на старини бог отреди за двамца ни сенчица да станеш - преди да си идем от този свят, мъчния, Милице, сладкия!
Държелива за годините си, старицата изкачва всеки ден баира преди да се спусне в Усоето. Там е стопанинът й Блажо, там почива щерка й Маруша. Положи китка на гробовете им, преглътне неми сълзи, прекръсти се и захваща работата си. Но вече й е нужно време да успокои дъха си - насечен, и сърцето, което прескача да изхвръкне от гърдите и да полети над отсрещния баир. "Не му е дошъл още часът - стегни се, Милице!"- мисли си унесена.
По икиндия неотменно идва дядо Драго Правият. От кипростта му на младини вече бе останало само името - непосветеният едва ли щеше да допусне, че приведеният одве старец, с позеленяло от медта лице, е някогашният левент на селото Дражко, по който се топяха момите на Секулово. След като бе врекъл на Милица, но тя не скърши волята на баща си и взе Блажо, Правият се бе зареял по чужди краища. Не след дълго съселяните му разказваха, че слязъл в мината земята да копае. От мъка! В селото не се върна - да не гледа Милица в ръцете на Благовеца... "Благ, благ, а сърцето й залиня под стряхата му!" - мислеше с яд Драго, който с годините бе започнал да се притъпява, но пак избликваше, когато виждаше Милица да пристяга шамията си над гроба му. През всичките тези години душата му бе стенала като на ранен лопатар, изгубил кошутата си. В мината риеше като къртик земята, избягваше хорските очи, а нощем кроеше планове Милица ли да открадне, Благовеца ли да затрие...Покрило се отначало с бледина, лицето му постепенно доби мъртвешко-зеленикав цвят, нашарено със сини точици. Като онези от барута, проникнали в кожата от самоделните бомбички, които децата хвърлят с упоение, но частиците ги белязват за цял живот...
- Ще те взема при мене двамца да бъдем, Милице, слънчице мое! - бе изрекъл една вечер Драго, причаквайки я на разклона към лозята на Благовите.
- Късно е, Драго, трудна съм! Първото бог го прибра, ха дано сега го залюлея! Пък ти се лекувай, не се погубвай, че си драг на сърцето ми! Щом душите ни са заедно, горе ще се, Драго, съберем!
Бе забързала към оная стряха без любов, а после дълги години, след като Благо си отиде, не бе погледнала Правия с очите на жена. Носеше му гозби, варосваше къщата му и не забравяше, че бог и баща й я бяха отредили в този живот...другиму!
Дядо Драго спира да отдъхне, запалва с треперещи ръце цигарата си и сяда до старицата. Като я изпуши, започва бавно да копае - вече втори месец земята е спечена и бие на камък. За пъргав момък такъв изкоп би се сторил играчка, но за осемдесетгодишни хора е "наказия". Тъй изрича баба Милица - както думаше баба Младена, баба й. И изговаряше думата с омерзение, но и с наслада и не малко настървение - да надделее "наказията". Затова като нея има корава душа и нейната орисия - да надмогва живота и да крее със скрита обич...
- Хайде, Миле, за днеска стига, да си ходим, че може пак да завали! - я стряска гласът на дядо Драго, оживен, че надвисналите облаци изпълват очакването им за дъждовна есен.

- Утре ще довършим, Милчице, ако е рекъл бог!
А земята, събудена и пръхкава вече трети ден от влагата, жадуваше човешка ръка зрънце в нея да прикъта. Но не семенни гнезда копаеха старците. Гробът на дядо Драго, приготвен отдавна и застлан с гумена мушама, бе изпълнен с вода като малко езерце. Полуизкопаният за баба Милица трап тъмнееше с червеникавата от глината мътилка и рушащи се брегове.
На другия ден старецът я намери по очи и с разперени ръце върху ложето й...

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]