Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©ИВАНКА ДЕНЕВА. БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

РАЗКАЗИ

РАЛЯ

Мъжете наскачаха от камионетката и поляната се изпълни с гълчава. Един груб и нетърпящ възражение трион стържеше в боботещите им гласове и Калана усети, че няма да му бъде лесно с тях. От седмица ги чакаха с обяснима боязън, както човек тръпне от срещата с нещо, разкрасено от мълвата така, че после трудно разпознава маята му. А тези тук очевидно имаха свои сметки с Господа и света и никой не знаеше кой бе теглил последен чертата.Брадясалите им полусънливи лица зад леността издаваха враждебност, която всеки момент можеше да се стрелне като здрава пружина, и тя застави една струна у него да остане бдителна…
Показа им бараките, където щяха да нощуват, размени полугласно думи с полицая, който ги придружаваше и се запъти бавно към сечището. На петдесетина разкрача, след като се скри от погледа им, се спря и седна - не толкова да укроти насечения си дъх, колкото да ги погледне отново и отстрани. Смътното безпокойство не го напусна съвсем, само се спотаи, готово да изпълзи в по-сгоден час. Гледаше ги през копията на черните борики и се упрекваше, че даде съгласието си на Бачаров...
Не бяха мръднали от разхвърляните трупи - едни седяха нехайно с дълги разкрачени крака и от време на време ядно изстрелваха през зъби гъста слюнка, други смучеха нервно серт цигари, които потрепваха в пожълтелите им пръсти, но най-много се тълпяха около Посивелия. нещо от пръв поглед стъписваше у този мъж и това бе празното в очите му. Не че Каланов не бе виждал такива очи - от тях животът безпощадно изцежда живинката и те застиват като гледци на мъртвец. В изпитото лице с прошарена брада привличаха твърдостта и вроденото достойнство, които улавяше даже непознатият. Този мъж присъстваше сред останали отрешен - бе далеч, в някакъв свой свят и Калана се сепна от апатията, която пиеше скулестите му черти. Стоеше някак вцепенен и това продължи, докато не се уталожи възхитата на затворниците от гледките наоколо. Бе слушал другарите си да цъкат с език и да свирят пронизително с два пръста като малки момчета - това бе свалената им шапка пред природата, пред отвесните канари и шеметни пропасти отсреща и той ги разбираше. Бе ги оставил да се напалуват без снизходителното потупване по рамото и момчетата го заобиколиха плътно, сякаш да го предпазят от невидимо зло, което приближава...
Посивелият, мъж прехвърлил четиридесетте, ги привличаше с нещо неудържимо, което трудно можеха да обяснят, но те го долавяха и сами търсеха близостта му. Може бе защото не се напъваше да им доказва, че е по-горен и учен, и не се страхуваше от злата сила, която у тях Създателят бе струпал в повече, отколкото у другите хора. Знаеха, че "преди това" е бил археолог - малко от тях си представяха истинската същина на работата му, но те не го питаха, а и той не говореше нищо. Пред него кротуваше даже Шварца - трийсетгодишен набит момък с лице, проядено от сипаница, който заковаваше с раздразнителния си и неотстъпчив нрав и най-буйните. Гладките мускули, които издуваха тениската му, караха момчетата да отвеждат настрана завистливи погледи и да го наричат помежду си Шварценегер, а за по-кратко - Шварца. Сега той бе застанал зад Посивелия, като него мълчеше и мрачно пушеше къси самоделни цигари, зает с вътрешните си работи. Този младеж и тогава, при първата среща, не бе привлякъл повече погледа на Калана. Бе проследил с любопитсво посоката, където бяха отправени мъртвите допреди малко сиви очи на другия. Забеляза нещо, което го озадачи - една странна смесица от удивление и настойчивост, и това го накара да се обърне назад - в насъбралата се група секачи и работнички от кухнята, които шептяха и се бутаха, видя Раля. Нея, неговата - на Калана жена, гледаше с няма възхита Посивелия и мъртвината бе отстъпила от зениците му!
Лесничеят се раздразни - не бе очаквал да я види сред любопитните. Бе жена от друго тесто, не като тукашнете - сдържана и със свой мерник за нещата. Каланов отдавна се бе отказал да я моделира, въпреки че бе значително по-млада от него: природата бе изваяла един доста съвършен калъп, а после придвидливо счупила. Но най-много го разтревожи това, че очите на жена му упорито избягваха лицето на новодошлия. А нали така бе и при тяхната, на Калана и Раля, първа среща, че и по-късно - в началото на съпружеството им. Това го ядосваше, искаше открития й поглед повече от всичко, по нощите бленуваше не толкова тялото, колкото жаждеше зелената светлина на светлите зеници да грее само за него, да го плисне с одобрение и ласка... Питаше се откъде се е взела толкова свенливост у една докторка, която всекичасно е наедине с несъвършенствата и болежките на слабата човешка природа, и не си отговаряше. Тайно я наблюдаваше, следеше мислено постъпките й, все търсеше знаците на обичта и се терзаеше, когато не ги намираше. Питаше се какво една жена като нея бе съзряла у него - мълчаливия и скучен човек. Късно, едва преди разрива, проумя неистовите опити на една боязлива душа да скрие любовта от света, от самата себе си, да й повярва и я съхрани, ранима и крехка...
Но това бе отдавна. От няколко години Каланов и Раля живееха отделно като изпепелени планети и само любезното, но накъсано от смута му обаждане по телефона напомняше на софийската лекарка, че има съпруг в онова изоставено от Бога сечище. През тези години се силеше да я забрави, викаше случките на раздалечаване и неприязън, а пред очите му стоеше все бялото лице с черни ресници, пропуснали дълъг сноп резеда. Не знаеше да се бои ли, или радва, когато му съобщи, че идва да работи на сечището. По нощите после се вслушваше в неравното дишане на отсрещната кушетка и се заричаше да стори и невъзможното да задържи при себе си тази необикновена жена - своята, а на сутринта угасналият й поглед го обезкуражаваше, че е закъснял...
Трудна и неравна щеше да бъде докторската й съдба тук. Секачите бяха хора сговорни и прибрани, милееха за къщите си и все гледаха да замръкнат в селото, но помагачите-затворници го плашеха с непредсказуемостта на река, която може да излезе от коритото си и да залее хора и добици. От майка си бе запомнил, че на човека се случва онова, което е по средата между писаното и другото - що сам ковеш с делата си. А Посивелия е от онези, които негласно сбират погледите -дали с външността, или с вътрешната си твърдина, но той бе забелязал Раля упорито да отбягва очите му, което значи, че го гледа с вътрешната си душа. През деня лесничеят се противеше на боязънта от този човек, но откакто ненадейно научи как е блъснал с колата си стареца със сеното/по-късно починал!/, безпокойството се загнезди трайно в него и не го остави. Инстинктът му шептеше, че археологът е от мъжете, на които може да се спре придирчивият поглед на Раля, сравняваше го със себе си, и ходеше по горите намръщен.
Жена му едва ли подозираше терзанията му. Дните й умираха монотонни между медицинския пункт и книгата, с която заспиваше късно нощем върху скърцащата кушетка. Секачите бяха мъже сърцати и здрави - големи грижи не й създаваха. Повече я безпокоеше разсечената с брадвата длан на Средо, която бе започнала да гнои. Той стоеше прегърбен, хапеше изрусели мустаци и клатеше глава, сякаш мълком се укоряваше, че създава главоболство на тази красива и интънчена жена.
Нейната специалност бе ортопедията, но тук болестите не признаваха разделността и напираха хаотично. С тях се бе справяло успешно десега голобрадото фелдшерче, но се бе оженило и преместило наскоро в града. Импулсивно, без сама да си отговори защо, Раля се бе зарадвала и запътила към този низвергнат от Бога край, в който битуваха заедно мечки и хоара. Обхвана сечището и селото, скоро я викаха при родилка, а завчера при младо момиче, изпило отвара от татул. Заради севда, разправяха зли езици, но Раля ги слушаше с половин ухо и се спъваше в коравия зид, който болката бе издигнала в душата й...
С Посивелия случаят не я срещаше, а и тя не го търсеше. Бе го видяла тогава отдалеч, но интуитивно усещаше, че не е като другите, а голяма мъка е нащърбила душата му. Това, което долавяше да си шушукат готвачките, още веднаж я увери, че съдбата си играе с хората като с шарени балони - пука ги безпощадно, а най-често ги отвява надалеч - от дома и същината им... До вчера този човек бе дълбал като камък дупка с тежината си, а Фортуна го бе поместила, бутнала по нанадолнището и той летеше мълчаливо и без оглеждане...
А Калана бе изучил до тънкост пътеките на секачите и се утешаваше, че са далеч от медицинската барака. Затворниците бяха на облекчен режим, но се хранеха отделно от всички - въпреки това той чувстваше сърцето си като малко бодливо кълбо.
Бяха минали няколко месеца от идването им на обекта. Този ден той се избръсна, отвърна смутено на въпроса на Раля, която се бе навела над докторската си чанта, и излезе. Ускори крачката си към Голям Скалец - там щяха да засаждат младоците, и не забеляза кога слънцето е запълзяло към заник. Мислеше, че отново го чака една тъжна вечер в мълчание, в която нещо недоизречено диша накъсано в ъгъла и мигом се върна към годините, в които също не приказваха много/особено той, "дивият горски чевек", както сам се определяше/, но онова мълчание беше друго. Бе впило в себе си стремлението на две тела едно към друго и зеленото на две очи, които се вдигаха с обич към него...
Даваше последните наставления на работниците да привършват, когато един глас, изтънял и некрепък още, го повика:
- Чичо Братане, мама ме прати! Иди, вика, Нейке - на мене вика, да кажеш на Калана! Ами...това... че едно дърво щеше да премаже наш Мико, средния, ама Сивия го измъкна! И сега лежи, Не Мико, Сивия! Ох, съвсем се забърках! Уж диша, а отчетникът дума: "Ще видим, вика, дали ще го бъде, вика!" Мама плаче, кълне тате, че взел малкия на сечището! А, такова...да не забравя: ходих за докторицата, ама слязла в селото!
Момичето се стрелна тичешком, а Калана разбра, че онова е изпълзяло от ъгъла: бе дошъл неговият час, оставаше да ухапе изотзад...
Когато влезе в бараката, го грабна помръкналото лице на Раля. Бяха я намерили - седеше до пострадалия и не поглеждаше никого: нито Посивелия, нито него, Калана, когато се промъкна и седна тихо. Гръдният кош и единият крак на затворника белееха бинтовани, а дългите браздулици на лицето, прорязани от клоните на бора, изпъкваха още повече от йода. Но не го загрозяваха. За тези няколко часа бе остарял - брадата му, друг път пригладена, сега стърчеше в безпорядък и бе цялата побеляла. Очите си държеше отворени и Братан Калана не можа да види стои ли мъртвината в тях...
Безпогрешно разбра, че неизбежното се бе случило. Жена му, неговата Раля, щеше да стои неотлъчно до този щастливец и няма да може да размени с него, Каланов, и оскъдните няколко думи, които той после с часове премисляше и тълкуваше по своему. Господ бе пратил в този джендем най-прекрасната болногледачка и той завиждаше на Посивелия, че борът е премазал него на Голям Скалец. За миг го парна съмнение, че може би човекът се бе оставил да бъде затиснат, но то бързо изтлея. "Кой знае?! Кой знае!" От тази мисъл усети сърцето си да прескача и бързо стана.
Последните няколко дни почти не беше спал нощем. Мислеше днес да се качи до Боруля - любимото място на бракониерите, но измени пътеката си: видя, че краката му го носят пак към медицинския пункт, а когато се втурна вътре, го посрещна въпросителният и малко насмешлив поглед на Раля. Тя седеше все така неотлъчно до злощастника, който стенеше насън, но този път зелените й очи бяха сведени към лицето му. Не ги отмести, само придърпа завивките. Това едва не накара Калана да изръмжи глухо - той мигновено грабна шапката си и шумно затръшна вратата под носа на дежурящия полицай. По пътя се укори за тази си невъздържаност, която, проявена пред един болник, Раля никога нямаше да му прости. Но този упрек угасна бързо - повече проклинаше небето, че бе пратило този странник - Посивелия, на неговото сечище, в неговия район, когато бе на път да възвърше жена си, своята Раля...
А тя не се прибираше. Пострадалият вече бе излязъл от небитието, разпознавше хората около себе си, но бе много слаб и заради счупените ребра избягваха да го местят. Лекарката нощуваше на походното легло до него, а по-често седеше на стол до бълнуващия, докато сънят не се стечеше, лепкав, по клепките й. Бе научила кои призраци терзаят душата и пият нощите му: викаше най-често баща си, все му обясняваше надълго за някакъв старец и каруца със сено и му искаше прошка... За какво, от кого - Раля не разбра от накъсаните му, изречени с напукани устни думи. Но името на Деспина съвсем преобразяваше този мъж: ту бе ласкав и молещ, ту непреклонен и властен, и Раля започна да усеща неприязън към нея, без да я познава. Защото го бе срещнала преди нея...
На седмия ден той се събуди без лепкавата пот на челото, а когато бавно отвори очите си, нещо върна представата му за този свят, защото я загледа както тогава, на сечището, при първата им среща - с удивление и настойчивост.
- Вие!? - прошушна само, а нещо бе пропъдило празното в очите му и те се усмихваха.
Този път докторката не отклони погледа си, разбрала, че привличането е по-властно от нея, нито ръката си, когато силните му пръсти докоснаха нейните. Тази жена още тогава бе разбрала безпогрешно, че той бе чакал нея...
А Калана изгуби съвсем покоя на дните си. Бе решил твърдо да се махне от това сечище, после се заклеваше да стои неотлъчно и докрай до тази жена, своята, и да я пази. От кого - не изричаше и в мислите си, но неусетно свикна лошото да диша редом до него с изплезена паст. С работниците се разбираше добре, но тези дни бай Тишо,отчетникът, му подхвърли, че някой изнася трупите и те намаляват."Как така ги изнася?" - бе зинал горският, но работникът отминаваше вече, само мръдна в безпомощност раменете си. "Нощем, Калан -докато въздишаме по луната, друг си пълни гушата, а сечището е станало разграден двор - откакто са тука ония!"
Така каза Тишо, сигурно намекваше за неговите, на Калана, сърдечни работи, и той се люлееше от яд и догадки. Отдавна виждаше, че черната река го носи, пълноводна и мътна, а той е лош плувец и трудно устоява на приливите й. Подхвърли нещо на пазачите,те се усмихнаха снизходително, че Тишо вижда призраци по пладне, и го потупаха по гърба да гледа залесяването. Подаваха си малко юзче ракия - за загрявка, обясни Сивия на Длъгнестия и едно насмешливо пламъче пърлеше лукавите му очи...
На Калана му причерня - имаше гореща кръв от природата, но се сдържа и реши тихо и сам да свърши работата. Една вечер, когато не светеше дори присмехулна луна, взе ловната си карабина и се запъти към сечището. Вълнението му, бликнало тогава от дързостта на злосторниците, се бе уталожило вече и сега вървеше спокоен.
Нощта чернееше гъста, ако не познаваше добре мястото, трудно щеше да различи прясната грамада от трупи. Не се чуваше бухането на нощна птица, нито бумтенето на самосвал, но той дочу слаби гласове и чуждо дишане в мрака. Бяха там! Сега ще им даде да се разберат! Сигурно е Тишо, той е с шавливи очи и ръце! Сдушил се е с Шварца!
Натисна спусъка и гърмежът се сля с пронизителния писък на жена като магическа властница искаше да го закове! Бе пропиляла своя час...
Когато електрическото му фенерче освети силуетите, разпозна в ръцете на Посивелия окървавеното тяло на...Раля...
На сутринта сечището осъмна с новината, че Калана е застрелял жена си...

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©ИВАНКА ДЕНЕВА. БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

©Иванка Денева Всички права запазени

©2005 г. Sliven.net