©БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

НОВЕЛИ

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

НЕСРЕТА

Гатьо отдавна бе отприщил времето да тече като пясък между пръстите. По цели часове дремеше на слънцето и само лениво повдигаше ръка на пропъди голяма зелена муха или се провикваше,когато овцете навлизаха в нечий кукуруз.
Зимата го вкарваше във вцепенение, той се примъкваше от своя ъгъл до изпотеното прозорче, триеше го с ръкав и дълго се взираше пред себе си, глух за суетнята наоколо. Като го гледаха, вглъбен и мрачен, другите пастири се посбутваха тайно и в добри дни го подкачаха:
- Какво гледаш, бе Гатьо - съде сняг! Пустош! Чуден човек - да пукне зеленото - гледай: всяка живинка изпълзяла на припек, цвърти, лута се! Тогаз грехота да не я видиш! - не се стърпяваше Петко Кунин.
Тези думи отприщваха смях и сбираха насмешливите погледи върху Кривия, той се свиваше и главата му хлътваше като в полог. Нещо тъмно се надигаше у него, бе го усещал да клокочи както зеленясалата тиня жвака и пуска гъсти мехури. Това трябва да е отдушникът на блатото - нали зъл дух владее дъното и цеди силата му - буни се да се отприщи... Но мръсната пяна оставаше у Гатьо и правеше дните му, наглед безоблачни и тихи, горестни и жлъчни. Усещаше тази чернилка да напира да се оттече, да блъска и да стене в жилите му, будна да отрови кръвта и да скъси дните му. В лош час пламъкът лумваше огнен и изгарящ, той бе безсилен да го обуздае и подгоняше овцете надалеч от хорски поглед. Иначе рядко пресрещаше дума, навеждаше глава и крива усмивка разтегляше лицето му...
Сега гласът на Петко го сепна, онова в него се надигна пак, готово да изпълзи и се стрелне като скорпион, а отровата пълзеше на талази, черна и гъста. Много пъти бе преглъщал оловна слюнка, овладя се пак и уморено се извърна назад. Смехът зад гърба му настъпваше неудържим и бурен, Белязаният молеше небето да надигне лавина отвън и да насмете къшлите, овцете, тези хора тук и...него... Да свърши всичко!
- Оставете човека, бре, какво сте го емнали!? Що ви бърка? - изтрезняваше пръв дядо Калчо Горненеца, най-старият от овчарите - думата му на две не скършваха.
Милостта озлоби Гатьо - ха да замахне, но с безизразно лице се надигна от столчето и се запримъква към сламеника в дъното. Там беше неговото леговище, там допълзяваше наръфан да ближе раните си. Ъгълът му студенееше влажен, зиме и лете все нестоплен - там слънчев лъч рядко се прокрадваше през опушеното прозорче. Сламеникът чернееше с дрипи, разхвърляни и безредни, с тях омотаваше осакатеното си тяло. Но не спеше. Не бе спал и тогава, извън дните на безпаметно пиянство, когато другарите му бързаха нетърпеливи да въздъхнат далеч от сянката му. Стискаше очи под безцветните клепачи и злобноуслужоливата памет викаше картини, горестни и неради...
Имаше един светлик, но зла ръка го затули рано и мрачевината надвисна, огромна и страшна. Този лъч бе братчето му - той смътно си спомняше личицето му, че доживя до шестата година и го заровиха. Слаба му била кръвта, казал фелдшерът тогава и нарекъл болежката с купешка дума, но майка му не можеше да я повтори, само плачеше безутешно. Сърцето на Гатьо от детски години бе овъглено за обич, но за малкото човече се разтваряше с нежност и желание за закрила. Той бдеше да не го бият и стряскаше с кривата си сянка по-големите момчета, те изоставяха чилика и хукваха ужасени. Детето се отплащаше с преданост, не се плашеше от гърбицата му, но с него умря радостта и други очи нямаше да се вдигнат с нежност - даже погледът на майка му тъмнееше с упрек. Погнусата напираше да го погълне, пила лютевина от люлката,та досега. С времето душата на Гатьо прегоря, но пепелта сивееше топла и под нея тлееха въглени...
Горест го пиеше, че злите езици го оплюват като плод на грешна любов - в малките очички с безцветни клепачи, които бяха започнали да капят, малко личеше от гиздавостта на Романеца. В несретен час Гатьо кълнеше и баща си, рано зарязал млада невеста и хукнал по гурбетчилък, и майка си, жена хубава, но слабоволна, която се бе оставила грехът неусетно да покълне в пазвата й. Дълго и с боязън тя бе носила този ненавистен плод, но Богородица не чу молитвите й да пометне или да затрие в странство стопанина й. Тя го чакаше с уплаха като разплата от небето, наболяла и мрачна, и осъмваше пред кандилото.
Гурбетчията се върна, прежълтял и злобен, а писъците на Златица сбираха дълго любопитни и съседи. След няколко дни роди в страшни мъки едно посиняло и сбръчкано човече, което Романеца предварително бе заклеймил и отрекъл като своя кръв.
Баба Бона Кушарката се кълнеше, че бебето няма да го бъде - булката се била стягала с пояс и го носела задушено... То отваряше устица като риба, главичката му бе хлътнала между плешките сякаш да го скрие от всичката злоба на света, а когато отвори очите си - в тях пропълзя погледът на Спиро. Деляха дувар и хубаво стори, че се запиля набързо по други краища - Романеца се бе зарекъл да ги затрие на дръвника - него и Златица. Не го направи, но оттогава все я навикваше, в къщи не се свърташе, а детето избягваше като чумаво.
Състрадателни и любопитни, бабичките наглеждаха младата майка - уж я жалеха, а все шептяха и скрит резец стържеше в гласа им:
- Намъчи се горката булчица! - прекръсти се баба Тоша Клисарката и стри босилека между пръстите си.
- Който мърсува - тъй! - отсече сватята й Панаица, жена с месесто лице, на която мъхът над горната устна придаваше нещо мъжко и непреклонно.
- Ми тъй,ма како - мъжът й гони кяра по Романята, пък тя навирила толума! - ехидно заключи Гущерката и врътна слабичките си рамене.
Обезсилена от огъня, който пърлеше душата й, Златица лежеше в полусвяст и ги чуваше, но те бяха отишли далеч, за да се върнат:
- И то, сиротинкото, да беше барем умряло, че да се отърве, ами... Ох, свят, свят, шарен свят! - заклати милозливо главапопадията, но едно зелено пламъче в очите й като змийско езичесе надигаше да клъвне.
Гатьо оживя, за почуда на целия свят. Моравият цвят, който синеше лицето му като патладжан, се избистри, а главичката му не клюмаше като прекършена. Нежелано и отритнато, то щеше да расте като кукувича прежда - из корен я режат с косата, а тя избуява жилава и сплита тънка паяжина над всичкия треволяк... нощем Гатьо се въртеше изтежко, а въздишките му изплакваха цялата горест на тази земя. Бяха свикнали с насечения му сън и не се тревожеха, но когато веднъж започна да стене и ги разбуди, Петко Кунин, шегаджия и веселяк, зашушна на дядо Калчо:
- На таквиз като Гатя крила и м пониквали - дето много са страдали... Сигур дядо господ иска да ги изреже на Гатьо...зарад виното - затуй плаче!
- Ама и ти, Петко, си един - като осил! - разсърди се не на шега Горненеца. - Не видиш ли - мъчи се, душа бере чилякът!
Старецът стана и раздруса леко Белязания, но той бавно идваше на себе си, въртеше глава отчаяно, а на устните му бе избила пяна. Най-сетне се събуди, отвори мижави очи и с почуда загледа коленичалия човек, който му говореше ласкаво като на дете. Оттогава ги мереше с погледа на омаломощено псе, но готово да се привдигне и да захапе. А дядо Калчо, който все се застъпваше за него, избягваше и той дълго премисля с каква ли лоша дума е накърнил Гатя...
Бяха студени нощи и все притуряха на огъня, че мръзнеха хора и животни. Ледени тръпки редуваха горещи вълни, пъплеха надолу и вкочанясваха нозете на Белязания. Опипваше тялото си, ръбато и чуждо - дълго бе лежал в тъмното, свит на кравай. Усещаше дъха си насечен - ту се буни да изригне, ту се губи в гърдите му, а сърцето прескача, сякаш е прехвърлил големия баир... Тъй минаваха нощите на Гатьо - светлото плахо надникваше в прозорчето, а сънят тогава натежаваше, лепкав и изнурителен. Той дремеше, седнал върху сламеника и ако бе нависоко, човек би рекъл, че бухал мига с изцъклени очи...
Виделото разбъркваше мислите му - те се разбягваха като стреснати от камшик, тъмното ги редеше на пасианс. Той не може да го подреди, но нали е виждал как го прави Калуна - циганката. Врачува на картите, омагьосва ги, връзва ги със синджир и накрая все затрива белязаната! децата тичат подир нея и викат: "Калудо, направи ми бъзиянс, направи ми бъзиянс!", а тя се смее, маха с ръце да пропъди оси и дъното на шалварите й мете земята: "Бягайте, бре, лошави деца, тю-у-у!"
- Гатьо, ставай, Гатьо! Пладне стана!
Петко Кунин тресе за раменете нещастника, а той се изхлузил от сламеника и мехурчета белеят на устните му. Обърна се тежко на другата страна, простена жалко и се сви, но какво му просветна в главата, седна и затърка очите си, сетне допълзя до постелята.
"Пак туй, Куниното, като бодил - все да се закачи! И какво дири от чиляка? И все за пеша на Горненеца се държи!"
Костелив старец с благодушно лице и бяла брада, дядо Калчо Горненеца приличаше на светците, каквито ги рисуват по иконите. Откакто бабичката му се спомина, живееше сам, но покрай овчарите самотата не го давеше толкова, а Петко Кунин имаше за повече от свой внук. Лете пладнуваха заедно, не деляха залъка и добиците и си имаха приказката.
И сега се събуди, завит с големия кожух на стареца. Гледаше ги през кръпките - надникнаха го един-два пъти го оставиха, свикнали са. Той си кротува, онези мислят, че спи. През нощта изтрезня съвсем, лежеше възнак, а коремът му се изсмукал, сякаш е преял зелени джанки. Колко ги е брулил като дете от сливата на баба Панаица, нали плет ги дели само! Едва завържат, а той вече къса, че и клони е ломил... Тя люто кълне, коси се, камъни хвърля, не мирясва, докато не дойде майка му:
- Злато, виж го, ма - проклето! Да се сплуеш дано, в джендем да се провалиш, обеснико неден!
Лежи той и си мисли колко драго ще му стане добра ръка да се протегне в тъмното и му подаде комат хляб и буца сирене. Счува му се пищялка- помисли, че ушите му глъхнат от глад, но се повтори пак, отблизо и изтежко: ручилото на гайда. Петко Кунин рипна спокоен, че не се брои за човек дрипата в ъгъла и процепът леко издължи дребната му сянка.
Калчо Горненеца и Овена бяха останали да нощуват в селото. На другия ден те не го намериха на къшлата. Гурбетчии скоро донесоха, че мярвали кривата му сянка по чужди краища.
Човешките силуети си приличат, но неговия няма да го сбъркаш. И все пак неведоми са пътеките божии - може и да са се припознали...

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©ИВАНКА ДЕНЕВА. БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

©Иванка Денева Всички права запазени

©2005 г. Sliven.net