На синкавия сняг приведената фигура на баба Диманка, запазена и снажна за годините, изглежда смалена и скръбна. Черната шамия, спусната ниско над очите, изостря лицето й, гънките около устата тъмнеят като дълбоки бразди. Странно спокойствие опъва гъстата мрежа бръчици, но един трепет на брадичката пълни с влага очите, кара устата да се свива безпомощно.Към ъгъла на къщата стъпките натежават, оловото пъпли в краката, споменът лумва да жигоса с огнения си език...
Евлоги я гледа през запотения прозорец и неумолима ръка затяга примката около шията му. Знае къде отива тя - при своите мъртъвци...
Беше я видял през лятото със снопче житен клас. Бави се дълго, а когато се върна и приседна под ябълката, ръцете й висяха като изсъхнали. Посегна без нужда към възела на шамията, тишината се стелна между двамата е звънна с остър писък в ушите.
- Жетва, сине! - накрая проговори. - За селяка - благодат! Зърното - и то се опекло! Занесох на моя човек... да опита! Като хала биваше той по жетва - реже, смъква - машина, речеш! Снопите полягаха подире му, наредени. Други се спират - дивят му се. И момците се надриват - бързат, пъхтят да го стигнат! Не дават му се! Ама къде ще стигнеш Стояна, как ще мериш сила с него? Един беше той - хората при него тичаха! Умееше да привързва. И погинаха горяните там, горе, с него!
Приведе се и заизтрива очите си с крайчето на шамията. Възлите на пръстите направиха ръцете й огромни.
- А твоите, бабо Диманке, защо са тук - в горичката до къщата? - не се стърпя Евлоги.
- Че дълга е, сине, тя... Времената бяха трудни за хората. А за мястото аз реших тъй тогава. Наблъскали ги в една яма, милите - синките! Без кръст - като добици! Да ти разправя - ще се нажалиш. Жива рана е тя - жарава!
Очите й гледаха втренчено, върху черния плат ноктите й лежаха като в ложе, изкорубени.
- Ильо Данин ми обади, писарят - на сегашния горски баща му. Не знам да го кълна ли, или благославям. Нали ходеше с тях и душеше - знае!Та той ми каза могилата, ама и от туй "добро" кяр си за него извади! Ще ти разправя...
Гледам го - върти се, обикаля. Има нещо! Едно съмнение ме жегна. Аз в съвета много не стъпям - къде да ме преварди на нивата! Наш'те ниви синор делят. То толкоз ходи писар на нива, ама наканил се и той да нагледа. Да имаше-да нямаше месец от онуй... И вече пролет пукнала. Аз все подпитвам, да чуя чакам и кураж не губя, ама кой да ти обади?! И да знай - ще мълчи, нали?! А Ильо на всички тамян кади и меко си постила. Мното обичаше келепира. Та дойде той на нивата - пъхти, гаче бесният бик на Мицини го гонил, и...почерпен. Той все на бъчва дъхтеше, покой да не найде! Пък аз се щурам из къра самичка - да бучна стрък в земята - за мене, но и работа да си намирам. Едно гърло, докторе, пък и то иска да яде!
Гледам го - мери ме, а палтото му в петна, че на блажно много лакомеше.
"Едно нещо да ти обадя, Димано, ама да знайш да мълчиш! И една овца, дума, ще заделиш - по-гойна да е, че курбанът най-чини кога е мазен!" Да се задавиш - думам си, пък едно нещо ме смъдна в гърдите... Какво ли знае този, дали не е нещо за моите? Само туй може да ми каже той - друго не е! Думай - викам, - рекни го, какво го усукваш? Пък главата ми пламти, гаче е буре с барут и... фитилът пълзи към него! Гледа ме, ама не бърза, работата си опича. "Ти кажи първом - вика - даваш ли овчицата, пък тогаз... ще чуйш!" Гледам - до мене камък като шиник - да го цапардосам ми иде, ама си трая. Трай си - думам, - Димано, тоя знай мястото! В живота си не съм се, докторе, пазарила, ама тогаз не овца, телицата бях готова да харижа! "Давам - викам, - давам - имаш я! Да ти преседне дано, щом от мъката човешка кяр си тръгнал да дириш!" Пък той уж се засмива, ама очите му зли: "Хаплива си, езикът ти пиперец, ама нейсе - търпелив съм аз и услужлив, съседи сме! А ти няма да се кайш, нали видиш - вика, - времето се затопля... Песовете селски главите им ще изровят! Я те - вика, - я диво прасе - знам ли?"
Притъмня ми, докторе, и се наведох за камъка, пък сълзите ми капят - да го стопят... "Айде сега - вика - езика зад зъбите, хубавичко го дръж, че... знайш!" Ще го държа, ами, как няма да го държа?! Едно нещо все ми шушнеше, че ще ги найда моите! Зарязах работа, оставих ниви и хукнах към къщи - тичам, краката ме носят в несвяст. Цял ден ревах - ненаревах се, сама жена. И като си спомня онуй... страшно ми става...Пък сетни си викам: стегни се, Димано, ще копаш! И реших - ще вървя, децата си да прибера!
Да обадя - си викам - на Съба Иванчева - нейният син, големият, сигур и той на Столешница лежи, с другите... Ама се раздумах - таквоз нещо не е за всеки. Ако, не дай, Боже, надушат - защо да затривам жената? Каквото има да става - викам си, с мене да е! Моите дни черни чернеят на тоз, белия свят!
"Натъкмих голямата черга. Нея, докторе, за снашиците я бях спастрила, ама не би! Писано било на рожбите ми саван да стане! И ламбата с газта нагласих, че тогаз свещите -кът, не като сега - електриката за нищо да нямат! За газ си всичките яйца смених, Сиврията - бакалът, току ме подпитва: "Що чиниш по нощите, Димано? Какво работиш, гълъбо?" Зевзечеше се, срама нямаше. "Че какво - викам - да работя - тя, мойта, се наработила. Сама жена съм - страх ме е, че си светя!" "Ти ли - вика, - ти ли - от дърта коза яре си ти-и-и! Че то като е тъй - вика - да дойда да те пазя! Големи достове с писарушката бяха - и приказките им едни, и акълът. Пък аз се спаружих, ама се мъча на шега да го обърна, че погледът на онзи злобен тъмней, а от сърцето ми кръв капе... "Може - викам - в колибата на Лаза, кучката ни, място много - двамца ще ме пазите!"
И въжа притурих, и лизгари - ще потрябват, викам си. Притъмня, мене ме не свърта да вървя, да свърши онуй...Много мислих и обадих на леля Неда. През всичкото време като майка ми е била, от нея няма да се чуй! Пък и носене трябва, помислих. Че като писна оназ жена: "Как ще - вика - оставя, Диманке, родните ми да гният!"
Тръгнахме. Едно ме нещо гони напред, леля пъхти подир мене. Темно - в очите на човека да бръкнеш, няма да познай! Мълчим, фенер не палим, че то имане се търси на запалена свещ, пък наш'та... Ти си, докторе, тукашен - сигур знайш: Столешница е място проклето, на гнилост дъхти, усойно и пръстта там шупти. Студът още бе спекъл земята, ама право беше рекъл писарят - подир ден-два ще засмърди и тогаз... Туй го място отбягват - бухал забуха, кукумявка измяука - на прокоба!
Стигнахме. Кръвта ми ли замръзна, та ми застудя, а леля Неда дума: "Кураж, Димано!", пък сама трепери. Обади писарят нишана, ама в темното как да разбереш. Леля пак: "Нагласи, Диманке, ламбата! Наште глави..." Запалих. Гледам - земята под дивата круша скоро ровена - там ще е, викам си. Леля и тя прижелтяла, ама се държи: "Давай - дума, - Димано, лизгарите! Ще копаме!"
Натиснеш, докторе - потъва. Копам, пък една коса коси ногите ми да ме строполи... Ами ако, мисля си, моите са с отворени очи?! Че те, драгите, на белия свят са се ненагледали! Лизгарът взе да потъва - тука е. Подир запря... "Кураж, Димано", пак думам си.
Най-отгоре, мале мила, - Коралевият. Аз се в треска треса - леля ме прегръща: "Няма нищо, Диманке, те са, сине, заспали!" Подире се подаде Бойко мой, малкият...Много съм, докторе, в живота видяла, ама тука...паднах! И лежа безпаметна. Леля над мене. Претръпнах, а ми иде да ревна, усоето да прокънти: "Бойко мамин, за такваз ли те сватба, мама, отчувах?" Ама стискам зъби, а сълзите ми капят, обрaзите му мият..Леля ме пак прегръща...
Чергата, голямата, постлахме и го на ложе сложихме. Гледам го - като восък желт, като вощеница и с... рана, на корема. Под него Боян, братът му - в един час на света дойдоха, двамца си отидоха. Той пък с шинела лежеше, от школото. И него - на чергата. Леля дума: "Да извадим, Диманке, и Стояна, пък подир..." Копаме пак - уж затопли, пък един хладен вятър и сълзите на страните ни кора хващат...
Стоян да бъдел отдолу. Ламбата замъждя, фитилът запука... Хеле, изровихме и него, до момците го примъкнахме. Не мога да го позная!... Тоз ли е стопанът ми! Толкоз ми се видя... голям! И друго - чичо ти, сине, не беше... там!...
С чергата ги увихме, с въжа - стегнахме, да ги носим. Да ни завалят, тегнат. От влагата, докторе, камък станали! Леля пак: "Децата първом, Димано, тъй му е - вика - редът! Пък Стоян ... ще почака! Добър е той, ще ти прости!" Закътахме ги живина да ги не подуши, другарите им зарихме в покой да лежат, че тръгнахме. Крачка напред, две назад, стъпям и си мисля, пък на душата ми жал, жал, кавал суче тънък конец и ми приглася: "На каква ви люлка, мама, залюлях, залюлях?..."
Пък то, темното, полека взе да отстъпя,докторе, вървим подир светлина гаче в мрака. Стигнахме горичката над назе. Леля дума: "В двора зад къщи, дъще!", ама аз не рачих. Хубаво ще им бъде в гората, на зелено и простор, пък до своите си! И там копай, па не е е Столешница - спечено, лизгарът бий на камък. Накрая се върнахме за Стояна. Как сме го него влачили - човек планина, не ме питай! Краката ми се подгъват, при него да ме завлекат, а душата ми една олекнала... Там лежат те, до ден днешен, но... пак са с другарите си!

из "Жарава", изд. "Захарий Стоянов" - София, 1999 г., ред. Иван Гранитски, 214 стр., ISBN 954-739-060-0

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©Иванка Денева Всички права запазени

©2005 г. Sliven.net