Жарава

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]

©ИВАНКА ДЕНЕВА. БЕЛЕТРИСТИЧЕН СБОРНИК "ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ', ред. Н.Радев, СБП, С., 2003 г. ISBN 954-90895-7-6

РАЗКАЗИ

НЕСАНТИМЕНТАЛНА ИСТОРИЯ

Когато чу нервното иззвъняване на вратата, Калудка Митрева изпита желание да зарови главата си в пясъка и да се притаи, но си вдъхна кураж и затътри подутите си крака към антрето. Опитът да се утеши, че е някой друг, бавно угасваше в нея, и на входа вече се опита да изобрази бледо подобие на усмивка. Нещо безпощадно й подсказа, че е госпожа Мица — голямата дъщеря на господаря, който бе ритнал топа, и сега скръбта по него щеше да сбира като мухи на мед няколко дни близки и далечни роднини...
Знаеше, че дружелюбието няма да я спаси — дошлата щеше да я изблъска от вратата, след като я изгледа с немигащи очи, сега разярена още повече от забравянето на ключа. Не уталожиха яда й и събралите се хора около ковчега: след като кимна милостиво на някои, положи попарените от студа карамфили върху гърдите на покойния, прекръсти се и се отдалечи в библиотеката, която бе служила и за кабинет на баща й.
Щеше да бъде тежък ден — да изтърпи всички скърбящи, част от които виждаше за първи път, защото придружаваха близките си. Примирена, потърси с треперещи ръце запалката — обла и елегантна, едно бижу, донесено от Япония, но като не я намери , натъпка, ядосана, цигарата обратно в кутията, решена заради кибрита на повторна среща с Калудка. Тя, впрочем, сякаш по невидими жици долови нуждите на госпожата — надникна с въпросително вдигнати вежди, готова да изпълни всяко желание , но бе напъдена от небрежното махване на ръката. Жената се запъти да нарежда подносите с почерпка „за бог да прости страдалеца!“.
Беше далечна родственица на майка й, прибрана от милостивото сърце на Мано Симитов след смъртта на жена му — да помага в домакинството.Старецът бе държелив, с изправена осанка и от хората, решени да векуват. Това бе допреди няколко месеца, когато инсултът стресна приятелите и враговете му: залежа се, започна да профъфля думите и да замята единия си крак, та трябваше да го придружават, и Калудка, която и трите му деца одумваха, стана най-нужният човек в къщата. Но Мица не й прощаваше — съзираше умисъл у нея и тринадесетгодишния й внук да се грижат всеотдайно за болния и големия му дом, както, впрочем подозираше всекиго...
Сега си направи силно кафе, провери с пръст дали Калудка е избърсала праха по мебелите, после оправи ъгъла на каренца и миниатюри, на които знаеше неотменното място от години. Всяко иззвъняване в антрето я караше да се взира през стъклото на кабинета — дали не са се наканили Бурян и Калия, по-малката й сестра, на която домашните казваха Кала. Нямаше да дойдат заедно, но бавенето им я настървяваше в този ден на ядове без свършек.... Беше на крак от ранни зори и купищата задължения по погребението бяха легнали на плещите й: безконечните пазарлъци с погребалните агенти, които като лешояди бяха надушили плячката преди старецът да е изстинал, уреждането на гроб, некролозите, цветята... „Така е било винаги, ама ще им дам да се разберат!“, мислено се закани Мица. „Като по-малки цял живот по перваза са тичали!“
Яд и жалост се смесваха в гърдите й — не бе виждала Кала от година и не можеше да различи кое я бе раздразнило повече: отсъствието й от живота, или това, че в трудния час на прощаване с баща им бе прехвърлила грижите на нея. Срещаха се рядко, по-малката живееше в крайморски град, бе потънала в делника даскалуването и боязънта за двете си деца, от които момиченцето все боледуваше. Идваше в столицата на конференции и семинари, но все се зърваха в последния миг на гарата, преди потеглянето на влака, крещяха си напътствия и думи, които вятърът отнасяше надалеч...
Мица се стараеше, канеше сестра си в голямата къща, строена с размах и въображение от мъжа й, архитекта, но след онези слова пред ложето на майка им голямото раздалечаване бе започнало.Уж бяха искрени, търсеха милост и утеха, но нещо се бе скършило и нямаше да се върне — като в детството, когато душите им политаха заедно, намерили окриление в тичането по ливадите или в свиренето на четири ръце. Това бе отдавна — само споменът избликваше неочаквано и караше сърцето да се свива безпощадно, а и пианото прашасваше, след като единственият й син се бе запилял по чужбина... Жената страдаше, рано овдовяла и примирена да битува без приятели заради неотстъпчивия си характер.
В столицата оставаше Бурян — най-малкият от трите деца на стария предприемач Мано Симитов. Самоук скулптор , природата не бе му отказала доза сръчност и художество, но за големия успех се изискваха други работи, и той го знаеше. Със сестрите си общуваше рядко — голямата Мица се напъваше да дава соарета за въображаеми другари, повечето хора от артистичните среди, които се отзоваваха заради дружбата си с архитекта, или за келепира. С Кала от деца се спогаждаха добре, но напоследък все по-често забелязваха, че е станала угрижена и необщителна , потисната от тегобата за хляба и децата.
Хубав мъж около тридесетте, Бурян в чакането на върхове бе поливал търпението с маврудско в компании на приятели или на случайни спътнички, които на сутринта разглеждаше с недоумение. Понякога дните застигаха нощите, преливаха в тях и той ставаше около пладне с прежълтяло лице, натежал от апатия и безсилие. Друг път неочаквано се оживяваше, въртеше се около поредната група или фигура, възторгваше се, или упорито мълчеше, и тогава близките знаеха, че ръката напира да руши...
След повторното звънене на Мица за днешния важен ден, се бе довлякъл небръснат и с обичайното велурено сако — керемиденочервено, с излъскани лакти и рамене, неподходящо за траурния случай на къщата. Първичният порив на по-голямата сестра — да го върне да се преоблече, угасна с мисълта, че ще се изгуби в следобеда и старият Симитов може да бъде заровен без сина си. Не идеше да му откаже и друго в този час: бе си донесъл бутилка от запасите на предприемача и съпровождаше всяка чашка с подобие на кръстене за „бог да прости тате!“
Мица го остави, отиде в хола да нагледа гостите и работата на Калудка, която им бе поднесла обяда, а сега сервираше кафето в любимия сервиз на майка им — в крехките чашки от севърски порцелан. Както става при подобни случаи, хора и гласове се бяха смесили: първоначалното високомерие на роднините от столицата бе позаглъхнало и те изтърпяваха с примирение и снизходителност гъргоренето на онези от село, откъдето бе започнало пътя си момчето, издигнало се до преуспяващ предприемач...Раздразнението й се върна — за трети път през този дълъг ден, когато видя около прислужницата й да се върти внукът й — тринадесетгодишно момче с големи очи, което не можеше да говори, но бе много обичано от Симитов.
Звънът на вратата й подсказа, че този път идва по-малката сестра — в обичайния си стил минути преди да изнесат покойника от дома му...Насилвайки се да превъзмогне гнева си, тя усети апатията на сестринската прегръдка; и в този час Кала витаеше другаде и бе твърде далеч от сантиметри...
Тя изтръска на килима мократа си от дъжда шапка, която стоеше кокетно на главата й, подаде чадъра на сестра си и се запъти към стаята с починалия, откъдето се върна бързо след ритуала със свещичката и цветята.
— Тате си отиде, Кало! — простена Мица с наболяло сърце и този път бе искрена.
— Всички сме смъртни, како, той пък си поживя! Да даде бог да стигнем годините му!
— Тъй е, Кало! — отвърна по-голямата и усети едно безпокойство да пъпли по вените й и да я обзема.
— Той си замина, ами ние, дето оставаме, да свършим работата — тъй и тъй съм дошла! — каза делово малката и погледна Бурян, който бе притворил очи, но при тези думи я мярна с размътен поглед.
— Че да я приключим сега — по-добре да се разберем, отколкото да се влачим по съдилища! — съгласи се Мица и стрелна подозрително отстъпчивостта на Калия.
— Ти, како, си имаш голяма къща — от бате, на пъпа на София! Ние с Бурян да делим имота!
— Ааа — не! Аз съм го гледала; и да кихнеше, и да боледуваше, пък и сега, като падна с инсулта! Вас с братчето винаги вятър ви вееше: ти — по морето, той — в компаниите си!
— Кой — аз ли?! Как смееш! Тате умря в самота и не искаше да ви види, свраки такива! Само грачите! А сега налитате на леш! Аз ще взема долния кат — той ми го обеща! За ателие! — изтрезня изведнъж малкият брат и очите му засвяткаха злобно.
— Халал да ти е! Сякаш няма да го пропиеш! Да му го дадем, сестро, пък ние ще вземем по етаж! За мебелите ще хвърляме с тебе чоп— те са старинни и съм помислила как ще паснат на моите! Пък и за вилата стават! — опита се да приключи миролюбиво голямата, но гласът й заглъхна с отварянето на вратата от Калудка, дошла да им съобщи, че изнасят господин Симитов.
По пътя към гробището, седнали в мерцедеса на покойния архитект, мълчаха и гледаха ядно в неопределена посока: не към катафалката пред себе си, нито към шофьора, семеен приятел, който бе заместил мъжа на вдовицата във всички дела...
Дъждът от сутринта бе напоявал с различно постоянство, земята бе пръхкава и обувките на скърбящите на места хлътваха в калта. Докато вървяха между гробовете и търсеха новоизкопания — за баща си, Кала и Мица се изравниха, и седефените устни на по-голямата изсъскаха напомнящо:
— Както се разбрахме, сестричке! И утре — при нотариуса! Докато Борко не се е опомнил!
Камшиците се сгъстяваха, опечалените разтвориха чадъри и гледаха укоризнено свещеника, който старателно и подробно следваше молитвата — заупокойната...
Краката им затъваха в жвакащите локви, вятърът превръщаше дъждобраните на малки плондери...
С последното хвърляне на цветята и запътване към автобуса, разтърсващ вик ги накара да се обърнат: бе излязъл от гърлото на Калудния внук, скочил бе с белия карамфил в гроба на Симитов...Стръкът се бе запрял до главата на мъртвеца...
Гробарите извадиха момчето с въжета — кално, и с дръжката на цветето в треперещата ръка...

Обратно към: [ Иванка Денева ][ Sliven.net]